Viva La Vida – поглед отвътре или смъртта и всичките и приятели

Старецът бе облегнат спокойно на стола си…

…Времето течеше бавно, а тишината се разкъсваше от монотонното отброяване на часовника. Меката светлина, топлата стая, уютът и безпокойството от отминаващото време създаваха усещането за нещо блажено и опасно. Точно каквото би било седенето на ръба на някоя пропаст на брега на морето- едновременно красива и изпълваща, но също така обезпокоителна и опасна..… Един момент на удоволствие от живота и страх от смъртта, на вкопчване във истинското, но толкова близо до нереалното, една комедия с драматичен край, едно царуване над живота, но в същото време поданничество към природата и към нищожността на индивида.

…Бе останал сам в този последен момент на своя живот и се опитваше да се вгледа в отминали времена и премеждия, битки, победи, разочарования, любов, приятелство… опитваше се, макар и твърде късно да открие истината за своя живот, за смисъла на битието си… размишляваше върху разноцветния си живот (Life in Technicolor).
Засега обаче, той бе съсредоточен върху предстоящото- неговата смърт. Опитваше се да отхвърли тази мисъл, този страх от неизбежното, за да не изпадне в отчаяние. Набръчканите му ръце грабнаха здраво облегалката и се разтрепереха. Опитваше се да отвори сърцето си за Господ, да чуе неговите думи и да събере кураж за последните си мигове (God is in my garden, but I dont know what he said, for my heart it wasnt open). Искаше да изтръгне образа на Лондонските гробища (Cemeteries of London) от съзнанието си.

Лицето му се напрегна, очите му се присвиха и емоциите завладяваха мислите му. Все пак успя да поеме контрол върху себе си. Изчака известно време, за да се успокои и впусна съзнанието си в дълга ретроспекция. Изплуваха образи, събития, вълнения от изминали времена. Спомни си детската си наивност, когато светът излгеждаше толкова необятен и непознат. Припомни си времената на юношеството, когато умът и духът му преживяваха своя Ренесанс. Тогава той можеше да обича безусловно, да мрази безгранично, да вярва сляпо, да бъде лидер. Имаше чувството, че това е времето, през което се е чувствал най- свободен да определя границите на собственото си държание и поведение. Тази негова свобода бе толкова красива и отвъд всякакви лимити, че го караше да се чувства изгубен (Lost!) в нея. Всички посоки изглеждаха правилни, грешките бяха безнаказни, защото бяха скрити под извинението на неопитността и наивността. Но нима не беше точно това времето, в което той се чувстваше най- способен да открива, да изобретява своите истини, да търси смисъла на живота (42), времето, в което умът му не бе обременен от чуждите възгледи и той бе господаря на своя живот. Свещенната му наивност бе най- близкия му приятел, но, за съжаление, тя предвещаваше собствената си смърт, карайки го да открива все повече и повече хоризонти в алхимичния процес наречен търсене на щастие, докато в един момент напълно бе изчезнала. Сантиментът по онова време се допълваше и от още едно чувство- царуването на любовта (Reign of Love). Както всичко останало, тя бе чиста, семпла, неизучена и невероятно силна. Тя имаше абсолютната власт да създава и руши, да лекува и ранява смъртно. Любовта бе двигателят на целият този процес на неговото съграждане като личност- без нея периодът щеше да бъде лишен от смисъл и от воля….

… Дишането му се учести. Стаята, предметите, времето, сякаш се стесняваха и искаха да се съберат за последно пред очите му преди да издъхне. Съзнанието му се нуждаеше от отдих. Мислите надделяваха над умореното му тяло. Събираше сила за последната си битка, за още малко време. Не искаше да се предава без да е пропътувал за последно през живота си- за да каже последно сбогом на всички и всичко, които са били част от него.

Пренесе се на сватбения си ден и успя да стане свидетел на най- важното “Да” (Yes) в живота си. Видя удивителната красота на своята съпруга и отново стана свидетел на тази тръпка от неизвестното, което предстои, но и на смелостта, която любовта вдъхваше на тези двама души. Стана свидетел на еуфорията от събитията, моментите, в които искаше времето да спре. “Да живее живота” (Viva La Vida) крещеше тогава уверено. Насладата от любовта, съзнанието на зрялостта, възможностите на един млад и уверен човек- всичко това бе тогава изписано на лицето му. Спомни си разходките по виолетови хълмове (Violet Hill), хванат ръка за ръка за своята любима, спомни си радостта от дните им заедно, трудностите им, премеждията, нищожни пред силата на любовта и приятелството им.

…. За момент сякаш загуби съзнание. Ръцете му се отпуснаха и той се свлече безпомощно от стола си. Настъпваше краят на един живот. Старецът затвори очи и разбра, че цялото му пътуване в миналото е траяло един единствен миг- миг, през който той стана свидетел на своето битие за последно. Последните му глътки въздух бяха тежки, но сърцето му бе спокойно. Ръцете му бяха отпуснати, а стаята сякаш просто се завъртя и оформи един блестящ тунел от светлина. Време беше да напусне живота и да срещне смъртта и всичките и приятели (Death and all His friends) . Емоцията го напусна и тялото му остана неподвижно…

…Часовникът отброяваше секундите все така бавно и монотонно. Това бе неговият край.

Steppenwolf